fbpx

Няма да получите омразата ми

Публикувано на: 25 Юни, 2020 | 11:51 ч.
Има 1010 преглеждания на статията преди вас.

В нощта на терористичните атаки в Париж, през ноември 2015 г., журналистът Антъни Лейри e в своя дом с невръстния си син, а съпругата му е на концерт. Докато новините за атаките се разпространяват из целия град, Лейри започва да получава текстови съобщения от приятели, в които го питат дали той и съпругата му са добре. Слушайки, ужасяващите телевизионни репортажи, той се опитва да се обади на съпругата си, но без успех. Тя е един от 89-те души, убити в театъра „Батаклан“, същата вечер.

В следващите дни, Лейри публикува писмо, превръщащо го в нещо като Facebook сензация, в което се обръща към убийците на жена си. В него мъжът описва не само мъката си, но и решимостта си да не позволи омразата да разруши живота му, както и този на сина му. Той пише още, че двамата няма да бъдат сломени, а щастието ще бъде тяхното отмъщение, като няма да губят време, мислейки за терористите. Ето част от писмото:

„В петък вечерта, вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми. Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души. Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце.

 

Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв ви отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, да гледам с недоверие съгражданите си, да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.

 

Тази сутрин я видях. Най-накрая, след изминалите нощи и дни на очакване. Беше също толкова красива, както когато излезе в петък вечерта. Също толкова красива, както когато се влюбих лудо в нея, преди повече от 12 години. Разбира се, че съм съсипан от мъка. Отстъпвам ви тази малка победа, но тя ще е краткотрайна. Знам, че любимата ми ще е с нас всеки час, всеки ден и ще се намерим отново в рая на свободните души, в който вие никога няма да бъдете допуснати.

 

Със сина ми сме само двамата, но сме по-силни от всички армии на света. Сега няма да си губя повече времето с вас. Трябва да отида при Мелвил, който се буди от следобедния си сън. Той е едва на 17 месеца. Ще си изяде закуската, както всеки друг ден, после ще си играем, както всеки друг ден  и през целия си живот, това малко момче, ще ви вбесява, защото ще бъде щастлив и свободен човек. Защото не – няма да получите и неговата омраза.“

 

Лейри пише още и за последствията от смъртта на съпругата си. Както се очаква, те обхващат всички сфери на живота, защото докато скърби, той трябва и да се грижи  за малкото си дете. Това е акт на катарзис, разказан с пробождащ задух, придружен от мъка. Той казва, че изреченията, съставени от повече от три думи, са били изключително трудни и описва как сърцето му се опитвало да изскочи от гърдите му.

Опитът на Лейри да бъде безразличен към терористите е също толкова разбираем, колкото и ако беше решил да се бунтува срещу тях. Един от начините да изрази този бунт е, като  издигне жена си в култ, но той отказва да се поддаде на това чувство, което го кара да избяга от реалния живот, потапяйки се във водите на омразата. Решен е да продължи своя път – животът, който очевидно терористите мразят.

За съжаление, това индиферентно отношение, което прониква дълбоко в западната култура, е част от проблема, а не от решението. Вече е пределно ясно, че терористите не мразят западния начин на живот, само поради сляпа идеология. Ислямисткият екстремизъм се култивира заради отхвърляне и господство над хората от арабските страни,  поради многократната намеса на Запада в Близкия изток и особено заради  убиването на невинни родители и деца, което правителствата на развитите страни описват като „обезпечителна вреда“. Загубата на Лейри е трагична, точно както тази на хиляди семейства в Афганистан, Пакистан, Ирак и Сирия, които преживяват подобна на неговата трагедии, но без да имат шанса да споделят мъката си във Facebook, или в най-продаваните книги. Тяхното страдание остава безгласно. И когато ние, цивилизованите хора, чуем за това страдание, се появява опасността да го видим като необходимо, неизбежно, или не толкова дълбоко. Това насърчава нашето безразличие и засилва фокуса върху собственото ни благополучие.

Християнският принцип НЕ Е „игнорирайте враговете си“, а „обичайте враговете си“. Това е заповед, която изглежда абсурдна в случая на Лейрис. Да искаме той да разбере и да обича убийците на жена си, а не просто да се опитва да продължи с живота, изглежда  лудост, за повечето от нас. Но радикално разбитият свят се нуждае от радикални решения. Исус казва на своите последователи  да се молят за онези, които ги преследват.

Той показва  това на практика, по време  на своята екзекуцията,  молейки се за прошка на  мъчителите си. Пред лицето на жестокостта и на смъртта  заявява: „Ще получиш Моята любов.“

 

* Публикувано от David Lovell Publishing, Victoria (2016).

Ако тази статия е предизвикала трудни спомени или чувства във вас, моля, говорете с доверен приятел, член на семейството  или с професионалист.